Изборните резултати провокираха съпредседателят на Демократична България Христо Иванов да покаже истинското си лице.
Вместо радетел за демокрация, той се изявява като носител на нов политически модел – диктатура на протеста. Видимо вбесени от предложението на Слави Трифонов за правителство на малцинството, от ДеБъ веднага се впуснаха да внушават, че управлението на България е невъзможно без лицата на протеста, защото, видите ли, те променяли България.
Всъщност самочувствието на протестърите, че са променили нещо, изглежда лишено от покритие, като се има предвид, че правителството си изкара мандата докрай, а главният прокурор си остава същия.
Е, да, протестите имаха известен ефект – поразпалиха политическите страсти, успяха да разделят обществото ни за и против блокадите на пътни артерии, насърчиха неспазването на противоепидемичните мерки в разгара на пандемията и потъпкаха доверието в институциите. Е, да, напъваха се да ни представят протестната вълна като цунами, но силата й в крайна сметка се сведе до няколко палатки, закупени с парите на беглец от правосъдието, открил българското лято в Дубай.
Много по-важно обаче е друго – тежката дума на българските гласоподаватели.
Суверенът, за който всички иначе тъй вдъхновено говорят, може и да не е очаквал да му представят нов кабинет по стар модел дори още преди да бъдат обявени окончателните резултати от парламентарния вот, но пък подреди мераклиите за властта. Суверенът, може и да не е очаквал междузвездни приоритети, но постави ИТН на първото място при нищожна разлика с ГЕРБ.
Демократична България и „Изправи се! Мутри вън!”, които имат претенциите да бъдат „автентичните лица на протеста” останаха съответно на четвърта и на шеста позиция, т.е. извън „почетната стълбичка”, от която да сбъднат бляновете си за властта.
Уж парадират с демократични идеали, но умнокрасивите от ДеБъ побързаха да повдигнат въпроси и относно легитимността на вота при ниската избирателна активност. Дали обаче щяха да го правят, ако резултатът им беше по-добър от настоящия?!