Сценарий, за който се говореше отдавна, но който мнозина отказваха да повярват, днес изплува с пълна сила. Президентството се оказва не крайна цел, а междинна спирка – трамплин към партийна кариера, подготвяна зад кулисите с участието на добре познати олигархични играчи.
Все по-упорито в политическите и медийните среди се обсъжда възможността действащият президент Румен Радев да подаде оставка и да влезе директно в активната политика. Според информация, която циркулира в публичното пространство и задкулисните кръгове, подобен ход може да се случи още в понеделник.
Това развитие не се възприема като спонтанен акт, а като логичен финал на дълго подготвян сценарий. Сценарий, зад който ясно прозира влиянието на икономически кръгове, свързвани с братя Бобокови – имена, които от години присъстват в обществените дебати около срастването между бизнес и власт.
Кои са братя Бобокови и защо името им тежи?
Братя Бобокови са сред най-разпознаваемите индустриални фигури в България, с мащабен бизнес в сферата на рециклирането, суровините и енергетиката. Наред с икономическото си присъствие, те се превърнаха и в публични фигури заради поредица от скандали и разследвания, включително по т.нар. „боклукгейт“ – случай, който постави под сериозно съмнение начина, по който в страната се управляват отпадъците и се защитават корпоративни интереси.
Макар част от обвиненията да не доведоха до осъдителни присъди, фактът, че братя Бобокови бяха подсъдими и години наред присъстваха в криминалните хроники, ги превърна в символ на проблемния модел, при който икономическата мощ търси политическа протекция и влияние.
Президентството като стартова площадка за олигархичен проект
В този контекст все по-често се коментира, че Румен Радев е политическата фигура, около която тези кръгове виждат възможност за нов проект – проект, който да бъде легитимиран чрез авторитета и ореола на президентската институция.
Именно затова за немалка част от обществото братя Бобокови се възприемат не като странични наблюдатели, а като активни участници в подготвян политически реванш. Проектът „Румен Радев“ се разглежда в тези среди като възможност за завръщане „на бял кон“ – с изчистен публичен образ, възстановено влияние и пряк достъп до държавната власт. При евентуална изборна победа това няма да бъде просто смяна на политическия пейзаж, а организиран олигархичен реванш, при който президентската институция се превръща в трамплин за частни интереси. Именно затова залогът е толкова висок.
Ако подобен сценарий се реализира, това би представлявало безпрецедентен акт в демократичната история на България. За първи път действащ държавен глава би използвал поста си не като надпартиен коректив, а като стартова платформа за партийна кариера.
По Конституция, при предсрочно прекратяване на мандата, президентът се замества от вицепрезидента. В конкретния случай това означава, че Илияна Йотова ще поеме функциите на държавен глава – обстоятелство, което подсказва, че сценарият е предварително обмислен и институционално подготвен.
Самият Румен Радев никога не е отричал категорично подобна възможност. Напротив – в свои публични изказвания той нееднократно е намеквал, че би влязъл в активната политика „когато най-малко го очакват българските граждани“. Думи, които днес звучат не като абстрактна хипотеза, а като сигнал.
Законно – да. Легитимно – спорно.
Съгласно чл. 97, ал. 1 от Конституцията на Република България, пълномощията на президента и вицепрезидента се прекратяват предсрочно при:
1. подаване на оставка пред Конституционния съд;
2. трайна невъзможност да изпълняват правомощията си поради тежко заболяване;
3. при условията на чл. 103;
4. смърт.
Законът допуска подобен ход. Въпросът обаче не е дали той е възможен, а каква морална и политическа цена ще плати обществото. Ако президентът напусне поста си, за да оглави проект, подкрепян от олигархични кръгове с тежко и противоречиво минало, това няма да бъде просто личен избор.
Това ще бъде ясен знак, че дори най-високата държавна институция може да се превърне в инструмент за обслужване на частни интереси. И ако този сценарий се реализира, България няма просто да стане свидетел на исторически прецедент – тя ще получи тревожен урок за границата между власт, влияние и отговорност.